Знаме на Варненска и Великопреславска митрополия

zadrugata.wordpress.com

Варненски новинарски сайт vlastta.com

ВКЛЮЧЕТЕ СЕ В ЧАТА!

*за улеснение на комуникацията препоръчваме да се регистрирате от полето "Set Name" като въведете "username" (потребител) и "password" (парола); регистрацията трябва да е на латиница!

ПЦДОН

Страница на Храм Свети цар Борис Варна във facebook

Някои размисли върху изповедта ПДФ Печат Е-мейл
Оценка на читателите: / 7
Слаба статияОтлична статия 
Написано от протопр. Александър Шмеман   
Сряда, 14 Октомври 2009 20:55
 
прот.Ал.Шмеман1. За всеки съвестен свещеник изповедта без никакво съмнение е един от най-трудните и обезсърчаващи аспекти на неговото служение. От една страна тук той среща единствения реален обект на своята пастирска грижа: човешката душа, човекът, който стои грешен и окаян пред Бога. Но и тук, от друга страна, той осъзнава до каква степен формалното християнство е наводнило нашия църковен живот. Основните християнски понятия за грях и покаяние, помирение с Бога и обновление на живота изглежда, че са станали странични. Ако тези термини се използват все още, тяхното значение е със сигурност доста различно от това, върху което се базира цялата християнска вяра.
 
2. Друг източник на трудности е теоретичното, или дори богословското объркване относно природата на тайнството покаяние. На практика едно чисто формално и юридическо разбиране за него, чисто западно и “католическо” в своите корени, съжителства парадоксално с еднакво съмнителното принизяване на изповедта с психологията. В първия случай човек идва при свещеника, изповядва нарушения на християнския закон и получава опрощение, което го допуска до второто “задължително” тайнство – Светото Причастие. Истинската изповед тук е ограничена до минимум, а в някои църкви дори е заменена от всеобща формула, която следва да бъде прочетена от каещия се.

Цялото ударение е върху властта на свещеника да опрощава грехове, а последното се счита за “валидно” независимо от душевното състояние на каещия се. Ако първият случай разкрива “католически” тенденции, вторият може да се определи като “протестантски”. Изповедта се разглежда като “обсъждане”, като помощ при решаване на трудностите и проблемите и е диалог не между човека и Бога, но между човека и един мъдър, опитен по общото мнение съветник, с готови отговори на всички човешки проблеми. Все пак и двете тенденции помрачават и изопачават истинското православно разбиране и практика на изповедта.
 
3. Настоящата ситуация е резултат от влиянието на много фактори. И въпреки, че очевидно е невъзможно тук да се изброят всички от тях, дори и да се очертае изключително сложното историческо развитие на тайнството покаяние, са необходими няколко забележки преди да обсъдим възможните решения:

а) Първоначално тайнството покаяние се разбира и практикува като повторно приемане на онези отлъчени, прогонени от “екклисията” (от гр. "църква” – бел. прев.) -  събранието на Божия народ и неговото осъществяване в Евхаристията, която е “кинония” (от гр. “общение” – бел. прев.) с Тялото и Кръвта Христови. Отлъчен е този, който не може да предлага (дарове – бел. прев.) и затова, не може и да приема. Това  повторно приемане в събранието е дълъг процес и опрощението е заключителният печат, знакът или “образът” на разкаянието, на отхвърлянето и осъждането от каещия се на неговия грях и отчуждение от Бога, на неговата истинска изповед (съобщаване, признаване) на греха. Властта на опрощението не се приема като “власт сама по себе си”, сякаш че е независима от разкаянието. Тя е всъщност е тайнственият знак за прието покаяние, което дава наяве своя плод. Църквата в лицето на свещеника засвидетелства, че е налице истинско разкаяние и че Бог го е приел, че го е “помирил и “съединил” с Църквата. Каквито и промени да са възникнали в практиката на тайнството, това първо и съществено значение си остава отправната точка за неговото православно разбиране.

б)  Също така от самото начало на своето служение Църквата поема грижата за душите в т.ч. и ръководството на духовния живот, помощта в борбата на човека със стария Адам в него. Но в началото това не е включено в тайнството на покаянието. Едва под влиянието на монашеството с неговата високо развита теория и практика за духовно ръководство, последното става постепенно съществена част от изповедта. До тогава в самото монашество това духовно ръководство остава за дълго време разделено от сакраменталната изповед и се извършва  доста често от неръкоположени (за свещеници - бел.прев.) монаси. Това, което го превръща в съществена част от пастирското служение и почти в централно съдържание на покаянието е прогресивната секуларизация на християнското общество. Църквата след Константин престава да бъде малцинство от героично настроени “верни”, тя се отъждествява почти изцяло със "света" (за справка - руският термин "мирянин" за "лаикос" (от гръцки - лице, което не е духовник - бел.прев.)) и се занимава с множество "формални" християни, които се нуждаят от помощ, постоянно ръководство и лична грижа. Значителната промяна в евхаристийната практика (от всеобщо причастяване като основен акт на членство в Тялото Христово към по-често или по-рядко индивидуално причастяване), която се появява в същия период и под влиянието на същите фактори, означава и решителна промяна в разбирането на покаянието. От тайнство насочено към отлъчените от Църквата, то става тайнство за тези, които са в Църквата. Теологичното ударение се променя от разкаянието към опрощението, сякаш то е единственият съществен елемент на тайнството.

в) Секуларизацията на християнското общество го прави по-отворено и приемащо хуманистични и прагматични житейски философии, които радикално помрачават християнската идея за греха и покаянието. Концепцията за греха като отделеност от Бога, от единствения истински източник на живот в Него и с Него, прогресивно се подменя от някакъв вид морален или ритуален буквализъм, в който грехът означава най-вече нарушаване на установено правило. В едно човекоцентрично и самозадоволено общество със своята етика на успеха и чисто външно “благоприличие”, самите правила претърпяват радикална промяна. Те престават да се разглеждат като абсолютни норми и са ограничени до обществено приет етичен кодекс. Ако един ранен християнин винаги е знаел, че е грешник, чиито грехове са простени и който без никаква своя заслуга е въведен в Брачния Чертог, дарен с нов живот е станал участник в Царството, то модерният християнин, доколкото в очите на обществото е благоприличен човек и “добър ближен”, винаги “се чувства добре” спрямо себе си и напълно се наслаждава на своето самовъзхищение. Неговото виждане за живота, което на свой ред формира неговото разбиране за религията, изключва напълно каквото и да е измерение на дълбочина, било то като отчуждение от истинския живот (грях) или като нов живот в Христа. От време на време той допуска в самоувереността си някои прегрешения – много общи и малки! – но, в крайна сметка кой не го прави? Обаче когато наскоро ми се случи да изповядам около 50 души в една типична православна община в Пенсилвания, никой не си призна да е направил какъвто и да е грях! Не ни ли казва всеки ден пресата и другите медии за масова комуникация, че живеем във възможно най-доброто общество, между възможно най-добрите хора? “Християните”са взели това твърдение твърде на сериозно.

г) Секуларизацията в крайна сметка взема връх и над самите свещеници. Нашият църковен живот се основава просто на система от взамни похвали и ласкателства. Енорията винаги е щастлива от себе си и изисква пастирът постоянно да благодари на своите “добри” хора за техните заслуги, усилия, помощ и щедрост, да бъде огледалото, в което те могат да се наслаждават на себе си. Същият дух на успеха, на “доброто съседство” и външните дейности просмуква нашия живот от горе до долу. Успехът на Църквата  се измерва  с показатели като посещаемост, финансово богатство и брой на “енорийски дела” от всякакъв вид. Къде във всичко това има някакво място за покаяние? То всъщност отсъства от самата структура на църковната проповед и дейност. Свещеникът може да приканва своите енориаши към “все по-големи и по-добри” постижения от материален характер, той може понякога да изрази недоволството си от тяхното “посещение” или от неизпълнението на “задълженията” им, той може да се бори с масонството и църковните ръководители, но той самият обикновено не възприема света като такъв, от който идва “похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска” (I Йоан 2:16). Той самият не вярва в Църквата като спасение от отчаянието и мрака на греха, а я приема като институция за задоволяване на “религиозните нужди” на членовете си “с добро положение”. В тези духовни условия, в тази псевдо-християнска морална ситуация изповедта не може да бъде нищо друго освен това, което е: или още един “религиозен дълг”, който следва да се изпълни веднъж годишно за удовлетворяване на някаква абстрактна канонична норма, една истинска “самоцел” без каквито и да  е духовни последствия, или обсъждане  на нечии “проблеми” (не грехове - грехът, веднага щом се припознае като такъв, престава да бъде “проблем”), които в повечето случаи нямат точно решение, защото тяхното единствено решение би било обръщането към истинското християнство.

4. Може ли истинското православно виждане и практика на изповедта да бъдат възстановени? Да, ако имаме кураж да се занимаваме в дълбочина с този проблем, а не с външни работи.

Началната точка на това възстановяване е проповядването и обучението. До някаква степен цялата християнска проповед и обучение е повик към разкаяние, към “метания” (от гр. "покаяние", букв. - "обръщане на ума" -  бел. прев.), към промяна на ума, към преоценка на всички ценности в светлината на Христа. Няма нужда постоянно да се проповядва върху “греха”, да се съди и осъжда. Едва когато човек се сблъска с истинското “съдържание” на Евангелието, с неговата Божествена дълбочина и мъдрост, красота и цялото му всеобхватно значение, тогава той става “способен за покаяние”, за истинско покаяние, което е точно откриването от човека на пропастта, която го разделя от Бог и от Неговия истински план за човека. Едва когато човек види украсения Брачен Чертог, чак тогава той осъзнава, че няма одежда, за да влезе в него. Твърде много от нашата проповед е във формата на абстрактни императиви: Църквата казва да се прави това и това; но заповядването не е проповед. Проповедта включва желанието да се представи на хората позитивното, Божественото значение, защото това е единственото значение, което прави “правилата” значими, живоносни, спасителни. Християнското обучение трябва също така да включва дълбока и конструктивна критика на секуларистичната философия на живота, оценка на културата, в която живеем. Християните трябва винаги да се борят с идолите – а днес има доста такива – “успех”, “материализъм”, “сигурност”, “съсредоточаване върху парите” и т.н. Именно по този начин, само в подобно обширно и истински християнско осъждане на този свят, понятието за грях открива своето истинско значение като отклонение от любовта и загрижеността, като боготворене на ценности и норми, които не са наистина “ценни”. Това предполага, разбира се, самият свещеник да се е освободил от подобно отъждествяване със света, и да слага вечната Истина, а не “практическите съображения” в самия център на своето служение. И проповедта и обучението трябва да имат прозорлив момент в тях, в т.ч. елемент на Божествен разум, а също и покана всичко в този свят да се гледа през очите на Христос.

5. След това изповедта трябва да се възстанови в перспективата на тайнството покаяние. А всяко тайнство съдържа поне три наравно съществени елемента: подготовка, литургичен ред и изпълнение. Ако целият живот на Църквата, специално проповедта и наставничеството са, както видяхме, подготовка за покаяние в широк смисъл, то тогава има място и нужда от специална подготовка. Отделно Църквата е установила специално време за покаяние: Великият пост, Рождественските пости, другите пости. Тук самата литургия става “училище за покаяние” (напр. неизчерпаемите богатства на Великопостния Триод), а и това е правилното време проповедта да се съсредоточи върху самото покаяние. Редът на Евангелските четива, Псалтира, химните и молитвите ни предлагат преизобилен материал, като целта на проповедта следва да е “приложението” на всичко това към хората, към техния живот, към тяхното настояще. Целта е да се провокира в тях покайно настроение, да ги накара да изследват живота си не само като отделни грехове и прегрешения, но и в най-дълбоките подбуди на поведението им. Къде се намира истинското съкровище на сърцата им? Какво ги води в живота им? Как “чувстват” те ценното време дадено им от Бог? Какъв е смисълът на това бързо напредване към неизбежния край? Човек, който се запитва за дълбоките подбуди в своя живот, който е разбрал, дори веднъж, че животът в своята пълнота може и трябва да се отнася към Христос, е на своя път към покаянието, което винаги е обръщане, промяна на ума, подновена визия, решение да се върне при Бог. Подготовката трябва, по необходимост, да включва обяснение на изповедта – нейният ред, молитви, значение.
 
6. Литургичният ред на изповедта съдържа: а) молитви преди изповед, б) призив към каещите си, в) същинска изповед и г) опрощение.

Молитвите преди изповед никога не трябва да се пропускат. Изповедта надминава нивото на човешки диалог, а също така и този с чисто рационално признаване на вината. Човек може да се признае за “виновен” и пак да не чувства разкаяние. Всички тайнства са акт на преобразяване. А първото преобразяване в тайнството покаяние е точно трансформацията на човешкото признаване на прегрешенията в християнско покаяние, т.е. в пречистващата криза на човешката душа, която се обръща към  Бог и получава от Него виждане и на двете – грехът и всеобхватната любов на Бога, която “покрива” този грях. Но това преобразяване изисква Божията помощ и молитвите преди изповед призовават и повикват тази помощ. Затова те са съществена част от тайнството.

След молитвите идва призивът. Това е последната покана към истинско разкаяние. “Бог стои тук невидимо и приема твоята изповед....”

Но е важно при този сюблимен момент, когато свещеникът посочва присъствието на Христос, той самият да не заема противниковата страна на каещите се. Една от най-добрите форми на призив е отъждествяване на свещеника с всички грешни хора. “Всички съгрешихме...” За не бъде той нито прокурор, нито тих свидетел. Той е образът на Христос, Този, Който взема върху Си греховете на света и именно неговото действено милосърдие е това, което ще води хората към покаяние. Руският патролог, митрополит Антоний, дефинира същността на свещенството като “състрадателна любов”. Покаянието е тайнство на помирението, още тайнство на любовта, а не на съда.

Самата изповед има различни примери. Но щом като каещият се не знае, как да започне, тук е дълг на свещеника да му помогне. Затова формата на диалог е най-практична.  И въпреки, че всички грехове в своята основа са срещу Бог, срещу Неговата истина и любов, добре е изповедта да се раздели на три части:

а) Отношение към Бога:  – въпроси за самата вяра, за възможни съмнения и отклонения, за молитвата, литургичния живот, поста и т.н. Твърде много свещеници стесняват цялата изповед до “неморални действия”, като забравят, че дълбокият корен на всички грехове е в слабата или деформирана вяра, в липсата на любов към Бога.

б) Отношение към ближния: основно - поведение на егоизъм и егоцентризъм, безразличие към човека, липса на внимание, загриженост, любов. Всички дела на истински прегрешения трябва да се споменат и тяхната греховност следва да се покаже на каещия се. Завист, клюкарство, жестокост и т.н.

в) Отношение към самия себе си – грехове на плътта,  както и тяхната обратна страна - християнското виждане за чистотата и “целомъдрието”, уважение към тялото като на икона на Христос и т.н. – липса на сериозен интерес, на реални усилия за задълбочаване на целия живот; алкохол, евтини удоволствия, безотговорност, семейни отношения. Никога не бива да забравяме, че обикновено се занимаваме с човек, който не е свикнал да се изследва, чието поведение по отношение на живота се формира от общите стандарти, който в основата си е самозадоволен. Тук е функцията на изповедника да разклати това поведение на “малък буржоа”, да покаже на каещия се истинските християнски измерения на съвършенството, да го предизвика с идеята за постоянния конфликт. Християнското виждане на живота е трагично и докато хората не го осъзнаят, просто няма надежда за християнизиране на нашия мек и социално ориентиран църковен живот.

Един последен призив завършва подобен диалог. В него свещеникът трябва да призове каещия се към необходима промяна. Бог не прощава, докато човек не пожелае по-добър живот, докато не реши да се бори с греховете си, докато не започне възлизане към Него. Това, което изглежда невъзможно за човека, е възможно за Бога. Този последен призив трябва да бъде акт на вяра: опитай всичко възможно и Бог ще помогне, защото Той е обещал да го направи...

И тогава, само тогава, идва опрощението – като завършек на всичко това: подготовка и усилия, проповед и размишление, призив и изповед. Още веднъж от православна гледна точка не може да има опрощение, където няма разкаяние. Бог не приема човек, който не е дошъл, а “идването” е точно покаяние, акт на “обръщане”, истинска и критична промяна на цялото човешко поведение. Да се мисли за опрощението като абсолютна “власт”, валидна и действена, когато и да е произнесено от свещеника, е отклонение от православието към магически сакраментализъм и “юридисцизъм”, изобличени от целия дух и цялата традиция на Православната църква.

7. Затова опрощението трябва по необходимост, да се откаже ако човек:
 
- не е православен християнин, в т.ч., ако открито и явно отхвърля жизненоважните учения на Църквата;
 
- отказва да отхвърли очевидно греховно състояние: напр. изневяра, кражби, упражняване на непочтена професия и т.н.;
 
- крие греховете си или не успява да ги признае като грехове.

Трябва да помним все пак, че отказът на опрощение не е наказание. Дори отлъчването от ранната Църква се е произнасяло с надеждата за излекуване на човека. Защото целта на Църквата е да спаси, а не да съди или осъжда. Свещеникът винаги трябва да съзерцава цялостната съдба на човека, да се бори за неговото обръщане, а не просто да следва някаква формална норма на праведност. Ние знаем, че Добрият Пастир оставя деветдесет и девет овци, за да спаси само една. Това оставя голяма свобода на свещеника, който трябва да следва своята свещеническа съвест, трябва да се моли, преди да реши каквото и да е и никога не трябва да се задоволява с външния комфорт, с “правилата” и “предписанията”.

 

Май 1961 г.

(Доклад изнесен в лагера “Св. Андрей”, 20-22 юни 1961 г. Тримесечник на Семинарията “Св. Владимир”, том 5, брой 3, есента на 1961 г., стр 38-44.)

Източник: http://www.shmeman.ru/modules/myarticles/article_storyid_170.html   

превод от английски: Мартин Димитров

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Начало Всички религии ли са еднакви?
© 2009-2014. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.