ПЦДОН

Начало Проповеди Проповед за живата вода
Проповед за живата вода Е-мейл
Оценка на читателите: / 11
Слаба статияОтлична статия 
Написано от свещ. Владимир Дойчев   
Неделя, 18 Май 2014 15:58

Неделя на самарянката5-та Неделя след Пасха – на Самарянката – Йоан 4:5-42

Христос Воскресе!

Хубаво е да общуваш с праведни хора… Нека тази констатация не ви се вижда наивна. Това изглежда много просто – сякаш, че всеки го знае. Но спомняте ли си кога за последно сте говорили с такъв човек? Нямам предвид някой светец, не. Все пак светците не се срещат толкова често, особено в наше време. А и колко от нас са достойни да бъдат духовни чеда на преподобния старец Порфирий, например?

Имам предвид обикновени хора. Такива, с които можеш да бъдеш спокоен. Сякаш, че си бил в задушно помещение дълго време и изведнъж те пускат навън на чист въздух. И ти поемаш с пълни гърди и някак се успокояваш. Че си жив. И че ще живееш. Хора, които оделотворяват вярата си. Разбирате ли? Срещнали са Христос. Разбрали са Кой е Той. И са се променили. По някакъв начин са се уподобили на Него. Приятно е да си с тях. Можете да си говорите за Евангелието. Или за политика дори. Или за някакви други ваши си неща. И винаги да ви е приятно. С тях си такъв, какъвто си. Няма нужда да се преструваш и да се представяш добре. Не се сблъскваш с егоизъм, който да те смачква. Със самолюбие, което непрекъснато трябва да „чешеш”…

За съжаление, хората, за които ви говоря, се срещат все по-рядко. Сякаш, че живеем в общество, което никога не се е срещало с Христос. Никога не е говорило с Него. И затова живее по някакви си свои езически закони. Все едно, че е пълно с идоли. Където и да идеш, непрекъснато се сблъскваш с някое „божество”, което ненаситно очаква жертвоприношения. Всички трябва да се съобразяват с него и да му се кланят. Понякога сме неспособни дори две думи да си кажем, без да ги превърнем в разправия – на работата, по улиците, в магазина, вкъщи… Е, възможно е, разбира се, егоизмът ни понякога да се крие зад маската на благочестието. Но той все пак си остава това, което е. Забелязали ли сте как си обясняваме нещата? „Еди-кой си се държи лошо с мене, защото ми завижда. Знае, че съм по-добър от него” – казва някой. Друг пък: „Много съм добродушен и хората злоупотребяват. Това ми е най-лошата черта, но не мога да се променя и така ще си умра наивник”…

Спомням си как веднъж бях на представяне на нов роман в една книжарница. Тогава до мен се приближи някакъв млад човек и ми каза: „Отче, може ли да питам нещо?”. Отвърнах: „Може”. Тогава той направи съсредоточена физиономия и замислено промълви: „Как мислите, как е правилно да се кръщават деца - с поливане или с пълно потапяне?”. Беше изключително двусмислен въпрос. Ако отговорех „с поливане”, щеше да ми каже, че не е вярно. И формално щеше да е прав. Ако кажех „с потапяне” – щеше да каже: „А защо вие не кръщавате така?” И какво да му обяснявам после, че в Дружба нямаме тоалетна до храма, камо ли баптистериум, а езерото е мръсно за тази работа. Както и да е. Реших да отговоря по трети начин. Казвам му: „Тебе еди-кой си ли велик праведник, изобличител на „новозаветните отстъпници” ли те учи да задаваш такива въпроси?” Улучих в десетката. И продължих: „Не го слушай – не може всички хора в България да са отстъпници, освен него. Това е гордост”. (Става дума за един отец, който се отдели в старостилен разкол, а после и оттам се отдели в разкол, защото никой не е достатъчно праведен за него). Момчето погледна обидено и пророни: „Отецът ми е казал, че всички говорят така за него. И ми е казал още на всички като вас да отговарям, че той е смирен. И ако някой не вярва – нека отиде да види, че е смирен”. Ето тези думи ме потресоха. Тук не става дума за Кръщението, а за това, че има хора, които имат себе си за смирени. И ти казват: „Ако не вярваш, ела и се убеди колко съм добродетелен”. Ужас направо… Та, най-големите светци са смятали себе си за грешници… Когато старецът Паисий си отивал, този велик праведник, когото скоро ще канонизират, казал: „Сега вече виждам, че съм виновен във всичко”. В тези негови думи виждам белег за достигнатото съвършенство. „Разбрах защо светиите са говорили така”- казал той. И наистина същото можем да видим у свети Иван Рилски, у авва Сисой Велики, у авва Макарий Велики и у кого ли още не. Има един известен случай с приснопаметния сръбски патриарх Павле. Веднъж белградски бохем го срещнал до едно кафене и му казал: „Ваше светейшество, ние с вас сме най-добрите хора в този град”. А дядо Павле се усмихнал и отвърнал: „Така е, ама като пийнем за нищо не ставаме”. В Патерика се разказва за един млад монах, който отишъл на изповед при стареца си и той го попитал: „Как се справяш с гордостта?”. А монахът отговорил: „Не се притеснявай, отче, в мене няма гордост”. Тогава старецът се разсмял и казал: „С тези думи ме убеди по-скоро, че имаш проблем с гордостта”…

Изморен съм от това, че непрекъснато имаме себе си за праведни и живеем в някаква непрекъсната конкуренция с другите, отстоявайки собствената си правда. В това има нещо много тиранично. И всички страдаме от тази тирания. Сякаш, че никога не сме се срещали със смирения Христос. Къде бихме могли да го срещнем в днешно време? Делникът е толкова забързан. Часовете ни са разграфени. Работа, почивка, спорт, интернет… За Христос сякаш, че не остава време. Можем да приемем, че сигурно седи там до някой кладенец и ни чака, но ние все пропускаме това място. Но това не е вярно. Христос е навсякъде и всичко изпълва. И всякога и навсякъде е достъпен… Ние просто постоянно се завъртаме с гръб към Него. Защото няма човек, който да служи на двама господари. Можеш да служиш или на Господа или на себе си. Колкото и парадоксално да ви изглежда, човек може да влезе в храма, да стои в него по време на цялата служба, да запали 15 свещи, да направи десет поклона, да пее заедно с певците и пак да е с гръб към Христос и с лице към себе си…

Ето затова е важна срещата на Христос със самарянката. В нея има много поуки, от които се разбира как да говориш с Господа така, че да получиш полза от този разговор. Ние много често очакваме от Христос да потвърди нашата правота. Изобщо не зачитаме Този, Който стои срещу нас. Самарянката не познала веднага Кой стои срещу нея. Но въпреки всичко зачела Отсрещния. Ето каква деликатност има в тази жена: „Как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка?” (Йоан 4:9). Известно е, че иудеите не общували със самаряните. А не обратното. Ако някой трябвало да се пази от общуване, това бил Господ, а не тя. Но самарянката не се притеснила за себе си, а за Него. Затова, че Той евентуално нарушава закона и може би съгрешава, говорейки с нея. Ако ние искаме да чуем това, което някой ни говори, трябва да го „виждаме”. Да се съобразяваме с него. Да мислим за него, особено ако този Някой е Господ. Трябва да сме готови да слушаме и чутото да прониква в сърцето ни. А не да проявяваме избирателност спрямо това, което ни харесва и това, което не ни харесва.

По-нататък има още един забележителен момент от тази среща. Когато Христос разобличава греха на самарянката и нейните много мъже, тя не се ядосва. Не кипва. Не отрича. Не се оправдава. И не обвинява. Така, както правели например иудеите. Когато Христос ги попитал: „Защо искате да ме убиете?”, те му отговорили: „…бяс Те е хванал. Кой иска да Те убие?” (Йоан 7:19-20). Тоест, Господ видял какво е в сърцата им, но те вместо да се покаят, започнали да отричат и дори да обвиняват Господа в бесноватост. И ние често правим така. Обичаме православната риторика: „Аз грешният, аз окаяният…” Но само ако някой ни докосне с пръст, само дори ако погледне укорително, ела да видиш какво става. Няма значение кой е насреща – владика ли е, свещеник ли е, мирянин ли е – става на пух и прах. Цялата ни „окаяност” се изпарява и се започва един словесен водопад: „Ти ли ще ме учиш, бе – такъв, онакъв. Всички сте такива”. Дори и Изповедта не помага на човек, който мисли по този начин. Той е дошъл, не за да се покае, а за да се похвали пред Господа. Или просто да му каже, че има грехове, но въпреки тях той си е готин, а и те не са много големи. Каквото и да каже свещеникът по време на Тайнството, то като есенен лист полита от устата му и пада на земята. Няма значение…

Самарянката обаче не била такава. Тя разбрала, че това изобличение е за нейна полза. И казала: „Господине, виждам, че Ти си Пророк” (Йоан 4:19). И след това Го попитала за най-важното – за своето спасение. Иначе казано, за Месията, Който има да дойде. И Господ й отговорил съвсем простичко, казал истината: „Аз съм, Който говоря с тебе” (Йоан 4:26). Защо Господ казал на самарянката това, което не казал на иудеите, въпреки че и те му задавали същия въпрос? Отговорът е прост. Те не се интересували от истината. Не питали, за да разберат. А за да осъдят Христос. Затова и Той не им отговорил. Самарянката питала, за да научи. И научила истината. Пила от живата вода, която Господ й предложил. Покаяла се за греховете си и станала велика праведница. Сега се наслаждава в Божието Царство на Пресладкия Лик на Христа и няма да ожаднее вовеки.

Ако искаме Христовото слово да има някакъв ефект върху нас, и ние трябва да бъдем такива. Да слушаме какво Господ ни говори и да искаме да го научим. Да признаем катастрофите си и да се покаем за тях. Да оставим своята правда и да търсим Христовата. Да търсим това, което ни служи за спасение. И тогава Господ ще отговори и на нас. И нашият живот ще се промени, както се променил този на самарянката, наречена света Фотина, тоест просветителка.

И ако търсим в този егоистичен и самовлюбен свят утехата от някой, който познава Христос, нека знаем, че този някой най-напред трябва да сме самите ние. Самите ние трябва да се променим. Когато чуеш кроткото слово на Господа, нещата наистина стават други. Хората около теб стават различни. Виждаш ги не като такива, които трябва да ти угаждат, да ти се възхищават или да ти се подчиняват, а като такива, които сърцето ти иска да прегърне. Да, заедно с техните болки и недостатъци. С грозотата и проблемите им. Те са същите като теб. Такива, за които Христос е умрял. Не си с нищо повече от тях. Няма напрежение. Няма конкуренция. Няма завист. Просто можете да вървите нанякъде заедно. Или да се разминете. Или да се радвате, или да плачете. Но ако познаваш Христос, не можеш да потискаш другия. Става неприлично. Защото Сам Христос не е такъв. А ти Го обикваш и искаш да си като Него. Искаш всички да бъдат като Него. Затова самарянката отишла и казала на съгражданите си за Христос. Искала всички да научат за живата вода, която Той има. Познанството с Бога те кара да правиш всичко около себе си такова, каквото Бог би искал да бъде. Нямам предвид неофитското желание да обърнеш целия свят веднага, а топлотата, с която всяко твое дело свидетелства за Господа. За това, че се покланяш на Бога с дух и истина. По молитвите на самарянката света Фотина нека и с нас да бъде така! Нека ние бъдем такива хора, че като ни види някой да каже: „Леко ми е да дишам, когато съм с тебе”. А ние да отвръщаме: „Това е от Господа, не е от мен!”.

Още статии от същия автор: тук

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.