Варненска и Великопреславска св. митрополия

Флуида ООД

Направете дарение, подкрепете дейностите ни:

Търсене в сайта

15.jpg

Популярни автори

ПЦДОН

Начало Беседи Неуспехът не е проклятие, а възможност
Неуспехът не е проклятие, а възможност Е-мейл
Оценка на читателите: / 11
Слаба статияОтлична статия 
Написано от о. Харалампос Пападопулос   
Вторник, 19 Юни 2018 13:42

отец Ливийпродължение от "Вярата се усилва, когато поставяме нещата под съмнение"

Има един много хубав текст старец Софроний Сахаров, който е много важен. Той пише: "намирам се в постоянна битка за моята вътрешна свобода". Той се бори, не се самоуспокоява. "Постоянно търсене за решение на много противоречия и недоумения. Тази битка понякога приема в мен характер на битка със Самия Бог въпреки съзнанието за моята крайна нищожност". Въпреки че знам, че съм нищо, въпреки това водя битка с Бога, боря се с Бога. "Понякога се моля със спокоен плач, често обаче като безумен се боря, настоявам, претендирам, споря, почти ставам хулител."

Старец Софроний - светец на Църквата, който с времето официално ще бъде канонизиран, и той казва това, че почти ставам хулител, споря, т.е. карам се с Бога, боря се вътрешно.

"Въпреки богоборния характер на моя живот обичам Бога до крайния предел на моето битие и оставям на Него последния съд. Любовта към хората, към човека ме подтиква към битка с Бога".

Неправдата, която виждам, злото, което виждам около себе си, ги превръщам в молитва.

Много хора, особено след някое погребение, ми казват:

- Отче, не вярвам в Бога, чувствам, че нищо не съществува.

Ние като християни и пастирите в такива случаи не трябва да се опитваме да убедим човека: "не! Бог съществува!" Грешка е да правим така. Нито да отида да му докажа, че непременно Бог е искал така, например искал е да умре детето ти, мъжът ти или да стане този инцидент. O. Александър Шмеман казва, че пред болестта на едно дете мълча; не казвам нищо. Не демонстрирам в онзи час богословски познания. Мълча и вътрешно се моля. Защото целта не е да говоря хубаво, а Божията благодат да извести вътрешно човека, да му даде отговор на това, което през минава. И не отговор, който влиза в ума - няма смисъл да отидем да убедим някой логически, че "смъртта е това, Бог е това, след смъртта има живот" и т.н. Въпросът е човекът вътрешно да бъде известен. Бог говори вътрешно, води вътрешен диалог с човека и така го известява за Неговото присъствие и благодат.

Много пъти хора ми казват така и аз им казвам наистина, нека го чувствате, да бъде благословено, но превърни това твоето неверие в молитва! Кажи го на Бога - "не вярвам!" Но го превърни в молитва, в диалог, говори Му! Не оставяй това нещо, изкарай го от себе си, превърни в молитва това, което наранява, отчайва и смущава. И ще дойде отговор по начин, по който не го очакваме, но ще дойде известие в нас.

Христос казва на бащата на детето, обхванато от зъл дух, "ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия", а бащата Му отговаря: "вярвам, Господи! помогни на неверието ми!" Вярвам, но ми помогни на неверието, което имам, т.е. искам да повярвам, но има една сила в мен, която не ме оставя. Както казва св. ап. Павел -"зная закона на Бога, но в мене има нещо, което не ме оставя да го приложа". Има друг закон. Св. Порфирий казва, че "в нас живее още едно Aз, скришното Aз, който веднага щом усети, че тръгваме да направим нещо добро, активира всички сили, които не ни оставят да вървим напред".

Бащата моли Христос да укрепи неговата вяра - защото човекът винаги има вътрешна липса (т.е. недостиг), както казахме в началото. Човекът не е съвършен, нито вярата му е съвършената. Следователно вярата е дар на Светия Дух. Твърде много хора питат духовниците как да повярвам, как става да намеря вярата в Бога? Не съществува логически отговор. В Църквата не съществуват конкретни рецепти. Протестантите имат книги с рецепти. Питаш как да повярвам и ти отговарят - "направи първо, второ, трето, четвърто. . . Ако направиш това, ще повярваш в Бога." Тоест стигаме до момент, където вярата става утилитарна вяра. Питаме: за какво ми е полезна? - полезна ми е да печеля пари? Има книги как да спечелете пари, как ще бъдете радостни. Но ако имаше рецепта да бъдем радостни, всички щяхме да я изпълним. Ако имаше начин да спечелиш пари, да си щастлив, как да направиш кариера -  такива книги има - рецептурници. Но не е възможно да обхванеш живота с рецепти. Вярата не е нещо, за което ще седна да те убедя и ти след това ще кажеш: "а, колко хубаво говориш, отче, ще повярвам!" Това не е достатъчно. Може да се ентусиазираш от една беседа, проповед, книга, но това ще трае ден, два, седмица, месец. След това ще изчезне, защото вярата не е логическо приемане, а вътрешно известие, връзка, преживяване, опит, живот. Старецът, светецът, християнинът ти предава живот. Вярата през турското владичество се запазила не благодарение на училищата - в много малка степен, не на книгите, почти нямало книги, книги изобщо не се печатали в Гърция, не на беседите, дори Литургии не ни позволявали да служим, само малко и то в определени дни. За проповед и дума да не става. Как била съхранена вярата? Чрез кандилото, което хората палили у дома, чрез кадилницата, чрез кръстния знак, който бабата и майката правили, чрез молитвата, която детето виждало в майка си, чрез това се предава вяра, защото вярата е живот, а не знание. Трябва да живееш тези неща, бихме казали това е майсторство, изкуство, изкуството на духовната борба.

Друг пример е св. ап. Петър, който също проявява неверие. Христос му казва "ще се отречеш от Мене, ще Ме предадеш". Но пред една обикновена девойка той не изповядва Христос, не казва: "да, аз съм Негов ученик!", а се отрича от Христос. Тоест имаме една вяра, която е сантиментализъм. Много пъти нашата вяра не е опитно преживяване, а ентусиазъм, сантиментализъм. Ние се ентусиазираме се да търчим тук, да търчим там, да вземем пръст от еди-къде  си. . . Веднъж в енорията ми донесоха един плик и ми казаха:

- Вземете това!

Отворих го – и какво гледам вътре? Кафе. Попитах:

- Какво е това?

- А, това е кафе от килията на еди-кой си старец!

Тези неща нямат никакъв смисъл, същност и връзка с Христос и Евангелието, а утвърждават един сантиментализъм. Ако вярата е сантиментализъм, тогава веднага щом чувството ме се измени, ще загубя вярата. Сега съм добре, ентусиазиран съм, но когато съм унил, няма да съществува нито Бог, нито светци, нито нищо, защото не се чувствам добре - понеже вярата ми е сантимент. Както става при биполярното разстройство в психологията, където в състояние на мания човек си мисли, че е силен, император, супермен, всичко можеш да постигне, вярва, че ще спечели всичко, а когато изпадне в хипомания - обратното - изпада в дълбока депресия, смята, че не си струва за нищо да се бори, тежи му дори да диша, иска да умре, чувства се непотребен и т.н.

Имаме и случая със св. ап. Тома. Твърде често гледаме негативно на него и казваме "Тома неверни!" Казваме на някой: "ти си Тома неверни!" Но ако чуете църковната химнология за Томина неделя, ще видите, че в нея се говори за благото неверие на ап. Тома, защото това неверие е неверие от копнеж по Бога. Св. ап. Тома не се отрича от Бога, не отрича, че Христос е възкръснал, а отказва да се довери на уверенията на други лица; иска сам да участва в събитието, сам да вкуси и опита от събитието.

Също така си мислим, че с различни външни техники можем да принудим Бога да ни се яви. Казваме: "какво да направя, за да видя Бога? Ще постя, ще се моля с броеницата, ще правя това толкова дни, ще правя онова толкова дни и след като го направя, Бог по някакъв начин е длъжен да ми се яви." В последните години имаше един голям проблем - не означава, че днес го няма, но сякаш настъпи малко баланс. Знаете, че имаше бум на издаването на духовна литература и така хората имат всякакви книги - от онези, които бяха ограничени. Да ви дам пример, за да ме разберете. В манастира Лаговарда в Парос – където живя старецът Филотей Зервакос - за да може някой монах да чете нептични (т.е. аскетически) книги, трябвало да минат години, старецът не им позволявал, забранявал им, за да не изпаднат в прелест. Казвал им, че още не е дошло време. Това било тактика на много духовници, особено на нептични отци в пустинята и в общежитийни манастири. Не позволявали на монасите да четат сами такива книги, дори и днес.

И тъй, всеки вземаше по една книга и започваше да чете. Например книгата „Изражение на монашеския опит”, брачен човек я взема и чете, с деца, в света, друг чете еди-кой си старец друг и в един момент при дърводелците се увеличиха поръчките за столчета. Всеки вземаше по една столче, защото прочел, че старецът се молил на една столче - грабваше една броеница, имал един духовник и вярваше, че така ще види нетварната светлина. Имаше твърде много хора, които изпаднаха в прелест, а други стигнаха до душевен разрив, защото духовният живот не е просто нещо. Св. Антоний Велики казва нещо много хубаво - "ако видиш някой начинаещ във вярата да лети в небесата, изобщо не се радвай,  хвани го за краката, дръпни го и го свали на земята, не го оставяй високо". Само да видиш някой, който смята, че вижда Ангели, има видения, прекалено е ентусиазиран, дръпни го да падне на земята, приземи го, защото ще се прелъсти.

Как се ражда надеждата? Тя се ражда в противоположност на светското мислене, според което надеждата и оптимизмът идват със завоевания, кариера, успехи -  икономически, професионални и т.н. В Църквата надеждата се ражда, когато човек възложи живота си на Бога, когато се предаде на Божия Промисъл, на течението на нещата, и когато казваме да се предаде, нямам предвид, че губи волята си, нито свободата си, а че влизаме в една връзка, където предаваме целия си живот на Бога. Надеждата се ражда, не защото трябва да съм превъзходен и съвършен, а защото въпреки целия ми хал Някой ме обича изключително много. Оттук не съществува отчаяние. Надеждата съществува там, където в отчаянието може да се роди чудото, където в блудницата може да се крие чистота, където в разбойника може да се намира възможността за Рая. Не може да съществува отчаяние там, където неуспехът не е проклятие, а възможност. За повечето хора неуспехът е проклето събитие в живота, но за Църквата неуспехът може да означава спасението на човека; един наш неуспех може да бележи началото на нов живот, на нова възможност. В Църквата намирам дарби там, където ги губим. Намирам вярата там, където реално стигам до дъното. В ада намирам рая. Това, което има значение, не е да нося фалшива маска, че всичко върви перфектно и по всякакъв начин и с цената на вътрешен страх да се опитвам да поддържам този фалшив профил, а трябва да се боря в живота, дори да направя грешки. Старецът Емилиян Симонопетритски (след св. Порфирий този старец обичам най-много, тях двамата обичам изключително много, както и св. Исаак Сириец) в едно слово за страстите казва, че дори грехът е нещо „добро”, разбира се в кавички, защото много пъти един грях, едно падение е за предпочитане пред самохвалната добродетел, пред тщеславното самоуспокоение. В Патерика се казва, че когато старецът установявал, че духовните му чеда се намират в спокойно състояние и мислят, че всичко е наред и идеално, той им поставял изкушения и изпитания, за да излязат от летаргията на това самоуспокоение.

Така надеждата за нас се ражда от вярата в Бога, че Той ни обича, не защото трябва да сме съвършени, а защото сме Негови деца. Също така и от вярата, която имаме в себе си, че в същия момент, в който сме в нашия хал, имаме и нашите дарби. Колкото е грешно човек да има надменност и тщеславие, толкова е грешно и да погребва дарбите, които Бог му е дал. Ако подълбаем в нас, няма да намерим само мрак, а и много светлина, благодат и дарби. Носим отговорност за Божиите дарби. В каква се състои нашата отговорност? Да ги дадем на Църквата. Ние какво правим с дарби, които Бог ни дава? - узурпираме ги, за да построим нашия индивидуален мит. Докато Той ни ги е дал, за да ги споделим с нашите ближни. Не за да покажем колко сме превъзходни и свети или да построя мита за стареца, за светеца, за добрия духовник. Дарбите не са дават за това. Бог не дал дара на прозорливостта на старец Порфирий, за да стане оракул или да гледа на кафе, както мнозина вярвали, и старецът се ядосвал изключително много, когато се отнасяли към него по този начин, а защото дарът на прозорливостта има една единствена причина в Църквата - да възвести в сърцето на човека Божието присъствие, да предаде известието, което ще доведе до покаяние, а не както казваме: "знаеш ли, намерих страшен старец!" Когато в наши дни казваме "страшен старец!" - трябва да поставяме много въпросителни, защото обикновено имаме предвид някой, който предсказва бъдещето. Кой човек се върна някога от един старец и каза: "Страшен е, защото има радост! Страшен е, защото е гостоприемен! Страшен е, защото ти състрадава! Страшен е, защото те подкрепя! Страшен е, защото е смирен! Страшен е, защото им любов!" Никой! Всички казват: "Страшен е, защото ми каза какво ще стане, каза ми за мъжа ми, каза ми за дъщеря ми, за професията ми - всичко казва, всичко открива". "Ще взема и аз да отида!" - казва другият. Нима не живеем това, нима не става така? Кой някога отиде и се удиви на тези добродетели? И да се върне да ти каже, че наистина е свят човек, защото има радост, "радостен е!", защото ти дава надежда. Старецът Емилиян казва, че ако християнинът няма радост, Бог не живее в него. "Каквото и да ми кажете - казва, - Бог не е в него. Знак за Божието присъствие в християнина е радостта".

Следва

превод: Константин Константинов

Коментари (0)
Коментирай
Your Contact Details:
Коментари:
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry:
:evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
Security
Please input the anti-spam code that you can read in the image.
 

Флуида ООД

Сродни статии

© 2009-2018. Храм Свети цар Борис Варна. Всички права запазени.
Цялостно или частично възпроизвеждане на материали от сайта е разрешено единствено при коректно цитиране на източника, авторите и преводачите. Задължително е при използване на материали от този сайт в електронни издания да се поставя хиперлинк към оригиналната статия в sveticarboris.net. Благодарим за разбирането.